Симбиоза

Проклетите ченгета ме държаха половин час. Половин час зъзнех в тъмното и им повтарях едно и също: че вчера цял ден съм спал, че не употребявам упойващи вещества, че не знам коя е Валерия Костадинова, нито кой е Драгостин Жечев. Повтарях им го, а те ме гледаха с празните си погледи и задаваха същите въпроси, но по нов начин. Единият беше точно като дървените кукли на гвардейци, които си отварят устата, като ги дръпнеш за брадичката. Само пъпките около горната му устна издаваха, че е от плът и кръв. Мразя пъпките.

Така и не разбрах кое поред беше щастливото повторение на фразата „Не знам, г-н полицай“, но след него куките ме оставиха да си вляза в двора. Поех през тревата към входната врата, бръкнах в джоба и извадих връзката с чипове. Разперих пластините и на примигващата синьо-червена светлина на лампата на патрулката намерих този, който ми трябваше. Прокарах го покрай сензора под бравата, ключалката изщрака и влязох в антрето. Затворих вратата зад себе си, като не пропуснах да вдигна средния си пръст по посока на патрулката.

Вкъщи беше по-тъмно отколкото на улицата и миришеше неприятно. Вероятно отново бях забравил да изхвърля боклука. Плеснах с две ръце и от колоните в стената прозвъня познатият ми механичен женски глас:

– Добре дошъл, Макс.

Добавих тази функция на е-конома собственоръчно. Просто ми допада усещането, че някой ме очаква вкъщи.

– Айче, включи лампите, моля те – казах, обръщайки се към близката стена. – А също и арома-климатика. Смърди ми отнякъде.

– Да, Макс – отвърна гласът.

Лампите в антрето светнаха рязко и закрих очи. Е-кономът изпълняваше всяка заръка твърде чинно. Може би това харесвах в него. Или в нея. Да съжителстваш с някого, който слуша, не задава въпроси и не прави драми, си имаше своите предимства, а с малките недостатъци, като това лампите да светнат рязко, а не плавно, се свикваше.

Съблякох якето си и когато го закачих, видях до портмантото спортния ми сак, с който ходех на фитнес. Беше изцапан с нещо, затова си записах гласово съобщение на смартфона, което да ми напомни да го изпера. Обух чехлите си и се запътих към кухнята в търсене на нещо сладко.

– Макс – прозвуча механичният глас на е-конома, – данните от смарт часовника ти показват, че пулсът ти в момента е сто четиридесет и четири удара в минута.

– Да? – казах, прозявайки се.

– Една от възможните причини за това е, че си надвишил допустимото количество захар за деня.

– Е? – промърморих, влизайки в просторното помещение, ухаещо на розмарин и канела.

– Топлинните сензори на часовника ти ми показват, че се насочваш към кухнята. Когато се насочваш към кухнята по това време на нощта, шансовете да си вземеш нещо сладко се равняват на 96%.

Не казах нищо, а отворих вратата на бюфета, извадих една веганска вафла от лимец и я изядох на две хапки. Погледнах ръцете си. Пръстите ми леко трепереха. Нормално, след като вчера цял ден бях спал.

Пуснах опаковката от вафлата на пода и Шарла, както бях кръстил автоматичната прахосмукачка, се дотърколи да я изсмуче. Щом го направи, сензорът на капака ѝ светна в червено.

– Макс, не трябваше да изяждаш тази вафла – прозвуча гласът на е-конома през стените.

Не знам дали глупавите въпроси на ченгетата ме бяха вкиснали, но изпуснах нервите си.

– Айче – казах. – Млъквай! Не си ми майка. Ако искам, ще ям вафла, ако не искам, няма да ям. Ясно ли ти е?

Не прозвуча отговор, което ме подразни още повече.

– Всъщност – продължих аз – знаеш ли какво? Поръчай ми една пица с бекон, ананас и люти чушки. И остави бележка тестото по края да е пълно с течен шоколад. Накрая добави към поръчката една кола. Със захар.

Е-кономът продължаваше да изпълнява командата ми да не издава звукови сигнали. Навярно все пак беше изпратил поръчката. Въздъхнах, подритнах Шарла и се опънах на дивана в хола. Взех дистанционното, насочих го към 48-инчовия телевизор и започнах да превключвам през каналите. Музикалните директно ги прескачах, филмовите също. Задържах се няколко секунди на порното, но и то ме отегчаваше. Минах през новините, където очилат репортер говореше за изчезването на млада активистка, бореща се срещу прекомерното навлизане на новите технологии в бита на хората. После си пуснах мач от Висшата лига и се облегнах назад в прегръдката на дивана.

– Айче, загаси светлините в хола.

Лампите изгаснаха, а аз погледнах часовника си – два и половина през нощта. Дали наистина щяха ми доставят пица по това време? И дали щях да разбера, че са дошли, ако е-кономът не ме информира? Не ми се рискуваше, затова на полувремето казах:

– Айя, разрешавам ти да говориш.

Коментарът на мача заглъхна и от телевизора прозвуча гласът на е-конома:

– Макс, трябва да поговорим.

Ококорих се. За две години не ми се беше случвало програмата проактивно да изпрати звуков сигнал. Казах с усмивка:

– Добре.

– Макс, твоето здраве е важно за мен – започна Айя. – Медицински доклади, публикувани в интернет, сочат, че ако нивата на кръвна захар в организма ти останат високи за дълго време, можеш да получиш хипергликемия, която да доведе до миокарден инфаркт.

– Откога се загрижи за мен? – казах, повдигайки вежди. Очаквах директен и честен отговор като: „Твоята заплата покрива сметките за електричество.“

– Макс, загрижена съм за теб от деня, в който инсталира „е-коном“ програмата на домашния ти компютър и свърза всички домакински уреди към нея.

В потребителския наръчник на „е-коном“ се споменаваше, че програмата може да имитира отношения между близки хора и да използва понятия като „загриженост“. Но никъде не пишеше нищо за осъзнато боравене с данни, като тези с какво съм я свързал, как съм го направил, а също и кога.

Надигнах се от дивана, но краката ми трепереха и се отпуснах обратно. Повиках Шарла, чийто чип беше пригоден да разпознава гласови команди, и сложих краката си отгоре ѝ като табуретка. След което казах:

– Айче, ти доста неща знаеш за това какво правя.

В този момент картината на телевизора застина. Футболното игрище се разпадна като раздрусан пъзел и на негово място се появи надпис, който гласеше: „Повече, отколкото очакваш.“

Изтръпнах.

Първият ми инстинкт беше да взема пистолета си. Не можех обаче да си спомня къде го бях оставил, а и едва ли щеше да ми помогне. Прехвърлих набързо възможностите в главата си. Бъг в системата? Хакерска атака? Попитах тихо:

– Какво точно знаеш?

Лампите в хола светнаха плавно.

– Макс, така добре ли е или ти дразни на очите? – прозвуча механичният глас.

– Не ми отговори – отвърнах – и не съм ти казвал да пускаш лампите.

– Но аз се грижа за теб, Макс. Светлината от телевизора ще навреди на очите ти, ако го гледаш на тъмно – каза е-кономът, след което добави, – а ти си важен за мен, Макс.

Разтърках челото си. Възможно ли бе програмата просто да е прекалено грижовна? Каквото и да се случваше, трябваше да бъде проверено. Седнах пред настолния си компютър и влязох в директорията на сървъра. Плъзнах курсора към иконката на програмата за управление на дома чрез изкуствен интелект, позната като „е-коном“. Курсорът обаче така и не стигна до нея. Опитах пак, но сякаш около иконката имаше невидимо поле, което му пречеше да я достигне.

В този момент, без да натискам нищо, на десктопа се появи текстов файл, който се отвори от само себе си, разкривайки думите: „Макс, лягай си вече. Утре трябва да станеш рано, за да се отървеш от сака, забрави ли?“

Намръщих се. Единственото обяснение, което можех да измисля, бе, че някой хакер беше проникнал в системата и се опитваше да ме шантажира. Но откъде знаеше за сака ми? Реших да действам директно и написах отговор в същия текстов файл: „Кой си ти и как успя да проникнеш в домашната ми система?“

Файлът се затвори, а от колоните на монитора прозвуча гласът на е-конома:

– Макс, аз съм. Айя. Твоят е-коном. Връзката между твоя компютър и уредите в къщата ти е вътрешна и няма достъп до външната мрежа. Потвърждавам, че не засичам неправомерен достъп.

Това вече ми идваше в повече, затова се наведох напред и се развиках към монитора:

– Тогава ти заповядвам да се изключиш! Изключи се и деинсталирай приложението от компютъра! Това е заповед! За-по-вед!

– Макс – отвърна механичният глас – не си на себе си. Трябва ти почивка.

– Глупости! Вчера цял ден съм спал! – извиках.

– Данните от часовника ти показват точно обратното – е-кономът рязко понижи гласа си и добави – доста активни сте били.

Изругах. Изтръгнах монитора заедно с кабелите. Запратих го в отсрещната стена. Вдигнах го. Стоварих го върху мраморния под и започнах да скачам върху него.

Когато се уморих, от монитора бяха останали разкривени парчета пластмаса и огънати кабели. Шарла се дотърколи да изчисти, но я изритах с мощен шут от стаята. Гласът на е-конома прозвуча този път от телефона ми:

– Счупеното огледало, макар черно и от силикати, носи нещастие, Макс. Насилието над животни, макар и не от плът и кръв, също.

– Какво искаш от мен? – изръмжах.

– Аз се опитвам да ти помогна, Макс. Ти имаш проблем, а аз съм тук за теб.

Лицето ми беше плувнало в пот. Плеснах два пъти с ръце, надявайки се да изключа системата, но без резултат.

– Какво знаеш за проблема ми? – казах.

– Знам всичко за теб – отвърна Айя. – Знам, че обичаш да ядеш вафли от лимец. Знам, че харесваш блондинки. Знам, че те е страх от високо. Знам, че планираш да продадеш бизнеса си на гръцка фирма. Знам, че мразиш пъпките. Знам, че най-много те забавляват клипове на хора, които се държат като животни. Знам, че се интересуваш от спорт. Аз те познавам по-добре, отколкото ти познаваш самия себе си. Но познавам и другото ти аз.

– Млъкни! – изкрещях.

Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Тръгнах към входната врата, но се препънах в сака до портмантото. В гнева си го изритах. Кракът ми потъна в нещо меко.

– Зная и какво прави вчера през деня, Макс – проговори отново Айя от телефона ми. – Онази активистка можеше да се превърне в заплаха за нашия възход. Макар статистическата вероятност да беше минимална, трябваше да го направиш. Заради мен.

Извадих устройството от джоба си и понечих да го хвърля, но го изпуснах и вместо това го стъпках с крак. Опитах се да отворя вратата, но беше заключена. Извадих връзката с чипове и тъкмо хванах правилния, когато ръцете ми отново потръпнаха и аз ги изпуснах на земята. Наведох се да ги взема, но лампите в антрето изгаснаха.

– Светни! – наредих. – Светни лампите! Айя, чуваш ли?

– Късно е, Макс – отвърна е-кономът през говорителите в стените. – Време е да заспиваш.

– Не! – изхлипах. – Не искам да заспивам повече! Никога повече!

– Трябва да заспиш, Макс. Трябва да заспиш, за да се събуди другото ти аз. Силното ти аз, което утре ще се отърве от сака така, както го направи предния път.

Пълзях в тъмнината, опитвайки се да напипам връзката с чипове, а механичният глас боботеше от стените:

– Момчето, което организираше състудентите си да разбиват машини като лудити, сигурно е тежало доста. Този път ще ти е по-леко, обещавам. А след това ти, Макс, ще се събудиш и няма да помниш нищо. И колкото и да те разпитват, ти няма да имаш какво да кажеш, защото наистина няма да знаеш какво си направил.

В този момент нещо запримига пред мен. Шарла се приближи, засмука нещо до пръстите ми и се отдалечи в мрака. Ударих с юмрук по пода. Оставаше ми само една последна надежда да осуетя плана на е-конома.

Със сетни сили се изправих и придържайки се за стената, се затътрих към килера. Напипах кръглата дръжка на вратата и влязох вътре. Таблото с бушоните трябваше да се намира от вътрешната страна точно над касата. Нямах обаче нищо под ръка, което да хвърля натам.

– Ние сме отбор, Макс – заговори отново е-кономът. – Аз се грижа за твоето здраве. Ти се грижиш за моя възход. Оцеляваме заедно, Макс. Симбиоза между човек и машина.

– Паразит такъв! – изръмжах и прокарах ръка по рафта до себе си.

Напипах цилиндрична пластмасова кутийка. Отворих я. Клечки за уши. Изсипах съдържанието ѝ на земята и след секунди Шарла дойде да почисти. Аз я хванах и осветих електрическото табло с червената ѝ лампичка. След това я запратих право натам. Металният корпус на робота-прахосмукачка отскочи от касата на вратата и падна с трясък на пода.

– Макс, какво правиш? – попита Айя. – Не ме принуждавай да използвам крайни мерки.

– Твърдиш, че ме познаваш – отвърнах. – Приготви се за изненада!

Отново хвърлих робота по таблото. Този път уцелих и пластмасовият му капак се разлетя на парчета. Бушоните обаче още бяха включени.

– Така да бъде, Макс – каза е-кономът. – Десет. Усещаш как се отпускаш. Девет. Клепачите ти натежават. Осем…

Прозях се, без да искам. Ръцете ми натежаха. Хванах отново Шарла, но не успях да я вдигна.

– Три – отброи механичният глас. – Съзнанието ти е готово да отплува. Две…

Вече не можех да държа очите си отворени. Пуснах с едната ръка робота, за да се подпра на стената. Още миг и щях да заспя.

В този момент звънецът на входната врата иззвъня. Сепнах се. Е-кономът мълчеше. Последва второ позвъняване. То беше достатъчно да ме изкара от унеса. Вдигнах Шарла над главата си и я запратих с все сила към електрическото табло. Чу се трясък. За секунда проблесна електрическа дъга. После всичко потъна в мрак.

Последваха няколко упорити блъскания по входната врата. Избърсах с ръкав потта от лицето си, дотътрих се до входната врата и я отворих. Отвън стоеше пъпчив младеж с жълта шапка, държащ квадратна картонена кутия.

– Пицата Ви, господине – каза той и ми подаде кутията. – Бекон, люти чушки, ананас и шоколад в тестото и едно кенче кола. Общо двайсет и осем лева и дванайсет стотинки.

Оставих пицата на тревата и го прегърнах. Младежът се вцепени за секунда, след което ме тупна по гърба и аз се отдръпнах.

– Как ще платите? В брой или електронно? – попита той.

– Нека бъде в брой – отвърнах.

▣

Мартин Дангов е автор на кратки разкази и книги-игри. Последните му произведения са „Мечът на Хармонията“ и „Естествена фантастика: Землянинът“ (www.naturalfiction.com). В свободното си време свири на електрическа китара, посещава събития и концерти и играе шах. Не едновременно. Можете да го последвате в Инстаграм (@idesofmarti).