Само пръхтенето на конете нарушаваше тишината, тегнеща в горещия въздух. Двамата рицари ги пришпориха и се понесоха в галоп. Насочиха копията напред и се сблъскаха в средата на арената. Разнесе се трясък, стотици гърла ахнаха. Единият падна от седлото, главата му се удари в дървената преграда, разделяща ездачите. Тежкият шлем издрънча глухо, рицарят остана неподвижен в прахта.
Всички около Игнис наскачаха на крака и тя също трябваше да стане. Искаше да види как е победеният. Оръженосците му вече бяха при него и му помагаха да се изправи. Наличникът на шлема се бе изкривил и не можеше да се вдигне, но рицарят помаха с ръка. Публиката си отдъхна, а на средата на арената се изпъчи глашатай в червена ливрея.
– Да приветстваме победителя – сър Герас от Палир!
Герас беше зает да вдига с копието си розова кърпичка, хвърлена на земята. Умело я подхвана и под аплодисментите на публиката внимателно я подаде на притежателката ѝ. Игнис не я познаваше, но съдейки по скъпата ѝ рокля и ослепителните бижута, навярно беше някоя от графините в кралския двор.
Слънцето висеше високо в небето, беше време за обяд. Глашатаят обяви, че следващият двубой ще бъде след час и трибуните бързо опустяха. Придворните дами и заможните търговки около Игнис си тръгнаха с кавалерите си и магьосницата остана сама, загледана в слугите, които премитаха арената.
Не бе успяла да убеди никоя от Кръга да ѝ прави компания, повечето магьоснички не се интересуваха от рицарски турнири. Но не и Игнис. Особено когато участва нейният Артил. Редът му още не бе дошъл. Докато другите се тъпчеха в кръчмите край северната порта на Адарна, тя щеше да го намери. Трябваше да говори с него.
Участниците от други градове бяха разпънали шатри край крепостните стени, оформяйки голям лагер, накичен със знамена и гербове. Рицари от всички краища на Тирилия се бяха струпали в търсене на слава и пари. Победителят щеше да получи цяло ковчеже златни грифони от ръцете на младия крал.
Артил яздеше отлично. Справяше се умело с копието и миналата година бе останал на две победи от голямата награда. Игнис знаеше за желанието му да покаже на всички, че е най-добрият, но имаше други планове за него. Като магьосница също често бе излагала живота си на опасност, но никога не го правеше за празна показност.
Навлезе сред шатрите, сподирена от любопитните погледи на скучаещи слуги и оръженосци. Направи се, че не ги вижда, и оправи кичур от червената си коса. Бежовата ѝ рокля не бе по най-новата мода в Адарна, но знаеше, че ѝ стои добре. Небрежно подръпна ръкавите, стигащи до лактите, и се заоглежда за герба на Артил. Бързо откри проскубания сокол, увиснал самотно над речен бряг. Сега бе изобразен на правоъгълен щит, а притежателят му седеше наблизо и гризеше ябълка.
– Не очаквах да наминеш – рицарят скочи на крака. – Искаш ли ябълка?
Беше почти две глави по-висок от нея, а по устните му заигра познатата усмивка, която го отличаваше от всички намръщени глупаци с мечове, които бе срещала.
– Много мило, няма що! Дояж си я, имам да ти кажа нещо.
– Само това ли? – силната му ръка я прегърна през кръста. – Скоро трябва да слагам бронята, но мисля, че имаме време…
– Не сега! Изслушай ме. Важно е и няма да ти хареса.
Артил я пусна с въздишка. Отмахна платнището на шатрата и с жест я покани да влезе. Вътре имаше легло и няколко табуретки, но вниманието ѝ привлече масивната стойка в ъгъла. Бронята върху нея лъщеше дори тук, където слънчевите лъчи не я достигаха. Познаваше шишкавия оръженосец, който старателно лъскаше шлем, украсен с три зелени пера.
– Остави ни, Рен – каза господарят му. – Вземи шлема. Искам до пет минути да свети!
– Ако трябва, мога и повече да се забавя.
Рен бързо излезе, хвърляйки съзаклятнически поглед към магьосницата. Игнис щеше хубаво да нахока нахалника, ако не бе заета с по-важни мисли.
– Е, какво толкова има? – Артил се върна към ябълката. – Не може ли да почака до вечерта?
– Опасявам, се че не.
– Изплюй камъчето най-сетне. Всички магьоснички ли са толкова потайни?
– Просто чакам да изядеш ябълката, за да не се задавиш.
Рицарят хвърли огризката в една чиния до леглото и я изгледа въпросително.
– Искам да се откажеш от турнира.
– Какво?! Но защо? Готвя се цял месец!
– Колко рицари бяха убити миналата година? – Игнис скръсти ръце пред гърдите си. – Защо да рискуваш?
– Само двама. Просто бяха некадърни, затова.
– Поне да беше истинска битка, а не просто игра!
– За мен тази игра е важна. И златото ще ми дойде добре. Ще ти купя някоя рокля.
– Страх ме е. Ами ако те ранят? Може например да паднеш от коня, да счупиш крак и да окуцееш за цял живот! Струва ли си?
Артил отиде до нея и сложи ръце на раменете ѝ. Погледна я с кафявите си очи и леко се усмихна.
– Това ли било? Не се тревожи, ще се справя. Макар че има нещо, което може да направиш.
– Вече го обсъдихме – Игнис се отдръпна. – Няма да ти помагам със заклинания.
– Нищо не сме обсъдили. Ти просто отказа. А какво толкова ти струва?
– Няма да е честно. Нямам право да използвам магия за измама.
– О, стига. Не те моля да изпепелиш противника ми, а просто да подплашиш коня му. Или в последния миг да отклониш копието му. Никой няма да разбере.
– Ако някой с магическа дарба гледа двубоя, ще разбере. Освен ако…
– Освен ако? – Артил широко се усмихна при вида на замисленото ѝ изражение.
– Ако съм внимателна, никой няма да усети малко и кратко заклинание.
– Тогава го направи. Защото това е най-големият турнир в Тирилия и няма да се откажа!
– Не обещавам – Игнис избегна погледа му и излезе от шатрата.
Подмина Рен, който още подмяташе шлема в ръце, и с бърза крачка напусна рицарския лагер. Без интерес огледа сергиите с различни лакомства, приготвени за публиката. Всички край нея изглеждаха щастливи и развълнувани, от натруфените благородници и строгите офицери от кралската армия до засмените придворни дами и по-скромно облечените занаятчии и търговци, дошли да се насладят на сблъсъка на рицарите. Мнозина залагаха с въодушевление, надявайки се на лесна печалба.
Само Игнис не споделяше всеобщия ентусиазъм. Зае мястото си на трибуната, мрачна като буреносен облак. През годините бе натрупала голямо познание и знаеше, че магията не е играчка. Недопустимо бе да използва мощта си, за да помогне на красив рицар да спечели нечестно големия турнир. И все пак, това бе нейният красив рицар.
Скоро дойде време за подновяване на двубоите. Всички около Игнис бяха сити и доволни. Гръмогласният глашатай излезе на арената, за да обяви имената на следващите участници. Тя знаеше, че Артил ще се бие малко по-късно и слушаше безучастно.
– От ляво е почитаемият сър Бурнс от Адарна, победител в турнира преди три години и финалист през миналата!
Тълпата избухна в аплодисменти, а грамадният рицар на черен кон вдигна копието за поздрав и със замах свали наличника си.
– От дясно е сър Зенатик от Бърло, за когото това е първи турнир в столицата!
Рицарят, към когото се насочиха всички погледи, не изглеждаше толкова едър и заплашителен. Игнис не можеше да види лицето му, но бе сигурна, че е някой младок с буйна кръв, когото след минута ще изнесат на носилка.
Глашатаят се махна от арената, пажовете дадоха сигнал със спускане на флаговете и рицарите пришпориха конете. Игнис се улови, че е затаила дъх като всички край нея. Беше готова да стисне зъби, гледайки как бившият шампион сваля противника си от седлото. Копията сочеха напред, всеки се целеше в малкия щит, закачен за ръката на другия.
Зенатик уцели и копието му се раздроби на парчета, а това на Бурнс мина покрай рамото на младия рицар. Хората край Игнис ахнаха от изненада, но именно тя бе най-смаяна от всички. Можеше да не разбира много от турнирни сблъсъци, но знаеше защо Бурнс пропусна.
Потокът магическа енергия бе слаб, но го усети безпогрешно. Малък заряд, достатъчен да отклони рицарско копие с половин педя. Игнис се заоглежда трескаво, търсейки човека, осмелил се да направи онова, за което тя още се колебаеше.
– Не мога да повярвам! – възкликна млада благородничка до нея. – Сър Бурнс загуби ли?
– Не още – въздъхна Игнис, разбрала, че е късно да проследи заклинанието до източника му. – Удар в щита или тялото е една точка. Трябват общо три.
На арената рицарите вече бяха взели нови копия, готови за втори сблъсък. Беше сигурна, че наглецът ще действа пак. Напрегна сетивата си, за да не пропусне и най-леката промяна в баланса на елементите. Предчувствията ѝ винаги я водеха в правилна посока. Когато конете се хвърлиха напред, Игнис знаеше, че Бурнс ще загуби. Оставаше само да види как.
Този път заклинанието беше малко по-различно. Насочено от него, копието на Зенатик уцели шлема на противника и го свали от главата му. Бурнс разби върха на своето в щита на по-младия рицар, но Игнис знаеше, че това не е достатъчно. Артил ѝ беше обяснявал правилата при всеки удобен случай и ги бе научила наизуст. Сваленият шлем носеше две точки, Бурнс можеше да тръгва към най-близката пивница, за да удави мъката си.
Хората наоколо викаха и ръкопляскаха, а магьосницата напусна мястото си тичешком, без изобщо да поглежда към арената. Никой не ѝ обърна внимание, когато се приведе, за да се вмъкне под една от трибуните, точно срещу кралската ложа. Заклинанието бе дошло оттук, но вече нямаше никого. Вниманието ѝ прикова фигурата на мъж с дълга кестенява коса. Отдалечаваше се с бърза крачка и също като Игнис не поглеждаше към победителя, който приемаше овациите.
Беше от Ордена на уробороса, но не го бе срещала досега. От друга страна, мъжете-магьосници бяха много по-запалени по рицарски турнири от жените от Кръга. Трябваше да се увери, че именно този стои зад победата на Зенатик и да разбере защо.
– Срещу него, в ляво от мен, се изправя безстрашният сър Артил от Итом!
Игнис се сепна, щом чу името на своя рицар. Конят му не беше бял, но бронята бе ослепителна. Зелените пера на шлема се поклащаха предизвикателно. Магьосникът вече изчезваше от поглед, но не можеше да пропусне двубоя на Артил. Остана скрита под трибуната, защото реши да е повече от наблюдател.
Когато сигналът бе даден и рицарите пришпориха конете, Игнис вече бе съсредоточила съзнанието си върху заклинанието. Щеше да използва въздух, един от елементите, който мъжете владееха доста по-добре. Но тук не бе нужна сила, а точност. Протегна ръце към небето и прошепна думите.
С фино и елегантно движение Артил насочи копието към лявото рамо на противника си. Навярно стратегията му бе просто да отбележи точка и да реши всичко в следващия рунд, но заклинанието на Игнис сработи перфектно. Другият рицар, макар и доста едър на вид в тежката си черна броня, изхвърча от седлото. Приземи се по гръб и остана на земята, мърдайки ръце като голям безпомощен бръмбар.
Оръженосците му дотичаха и чевръсто го изправиха. Игнис с облекчение видя, че не го е наранила. Щом друг магьосник бе решил да се включи в турнира, тя нямаше да гледа безучастно отстрани. Щеше да изпълни молбата на Артил, но без никой да пострада.
Намесата ѝ, естествено, остана незабелязана. Зелените пера се полюшваха, докато любимият ѝ приемаше овациите за бързата си победа. Нямаше как да я намери с поглед на трибуната. Игнис се зачуди дали се е досетил какво точно се случи.
Реши да остане скрита за по-дълго, нямаше да рискува да я свържат с Артил. Изгледа следващите двубои приведена и все още развълнувана от решението си. Никоя от Кръга не биваше да научава, и без това по ъглите на замъка вече шушукаха за влечението ѝ към млади рицари.
Тъкмо се канеше да напусне укритието си, когато при нея се вмъкна магьосникът, помогнал на Зенатик. На гладко обръснатото му овално лице се открояваха буйни вежди и няколко бръчки през високото чело.
– Ти си била значи – изсъска новодошлият. – Какво си мислиш, че правиш?
– Същото като теб – Игнис стисна юмруци.
– Не ме гледай така с тези големи сиви очи! Нямаше нужда да сваляш онзи нещастник от седлото. Сигурно доста си го натъртила.
– Жив и здрав е. Все ме е страх, че ще се убият с тези проклети копия.
– Целият турнир е панаир на суетата – магьосникът я изгледа по-благосклонно. – Хубава рокля.
– По-добре ми кажи защо помагаш на онзи рицар. Кой си ти?
– Дитер Зенатик от Ордена на уробороса, на твоите услуги.
Игнис се засмя и поклати глава. Радваше се, когато нещата имаха простички обяснения, защото в света на магията това бе рядкост.
– И сър Зенатик е твой…?
– Брат. Най-малкият от трима. Добър рицар е, спечели няколко провинциални турнира. Но сега е друго, без мен няма шанс.
– И това е достатъчно основание за нечестната ти намеса?
– Да, но няма чак да го направя шампион. Няколко победи срещу известни рицари ще му създадат реноме и ще получи добър пост в двора. Ще остане тук, в Адарна, и ще може да си намери жена, вместо да обикаля от турнир на турнир.
Игнис замълча и отново оправи ръкавите на роклята си. Знаеше, че щом е последвала примера му, няма право да го съди.
– А ти защо изобщо си тук? – магьосникът леко се усмихна. – Мислех, че в Кръга сте над тези неща?
– Артил, рицарят, на когото помогнах, ми е много близък…
– За подобно нещо трябва да сте повече от близки.
– Той иска да спечели турнира, а аз – просто да не пострада.
– Май Артил вече си е намерил жена, която не е за изпускане!
Понечи да възрази. Да обясни, че откакто се помни, тя е тази, която намира. Че откакто бе избягала от дома само с дрехите на гърба си, никой не я е намирал. Но не продума.
– Е, хубаво. Ако си мълчиш, ще си мълча и аз – Дитер махна с ръка. – Ако върховният магистър разбере, сигурно ще прекарам следващата година в тъмница.
– И без това с матриарха не сме големи приятелки, по-добре да не научава.
– Какво би направила според теб?
– Ще ме прати у дома – гласът на Игнис стана глух. – Далеч на север, където зимата е по-дълга от лятото.
– При онези безпросветни диваци?
– Такива са, но сме една кръв.
– Не ти личи. Приеми го като комплимент.
Знаеше за отношението на хората в Тирилия и околните кралства към родината ѝ. Спорадичните набези, които най-смелите кланове извършваха по границите, не помагаха за по-добро разбирателство. Но Игнис беше част от Кръга и бе оставила миналото зад гърба си.
Насочиха вниманието си към арената, разговорът замря. Копията се чупеха с трясък, хората ръкопляскаха. Младият крал гледаше с интерес от ложата си, а още по-младата кралица до него прикриваше прозявките си с кокетно ветрило. Докато двубоите минаваха един след друг, Дитер опита да убеди Игнис да си намери друго скривалище.
– Тук съм си добре – намръщи се тя. – Ако не харесваш компанията ми, ти отиди другаде.
– Присъствието ти леко ме разсейва, но не това ме тревожи. Ако сме заедно, може по-лесно да ни открият.
– Тихо, някой идва!
Наистина мерна момче в сива туника да върви право към тях. Беше късно да се скрие. Преди да се усети, Дитер я сграбчи и я придърпа към себе си в прегръдка. Когато неканеният гост влезе под трибуната, магьосникът впи устни в нейните. Игнис затвори очи и отговори на целувката.
– Какво искаш? – обърна се Дитер към момчето, без да пуска магьосницата. – Какво правиш тук?!
Младежът, навярно нечий паж или коняр, се изчерви. Няколко пъти отвори и затвори уста, но не можа да каже нищо.
– Махай се, преди да съм извикал стражата!
Момчето не чака ново подканяне и изчезна тичешком. Игнис нежно, но непоколебимо напусна обятията на съзаклятника си.
– Много находчиво – облиза устни тя. – Винаги ли действаш толкова бързо?
– Свърши работа, нали? А беше и приятно.
– Не отричам – Игнис приглади полите на роклята си.
– За кое от двете?
– За разлика от брат ти, Артил няма повече двубои днес. Ще вървя – игнорира тя въпроса и вдигна показалец. – Не тръгвай след мен!
– Ще се видим утре, Игнис.
Дитер се поклони много ниско, навярно защото и без това през цялото време му се налагаше да стои приведен. Остави го сам, използвайки поредното въодушевление сред тълпата, радваща се на победата на местен рицар. Придворните дами винаги подкрепяха рицарите от Адарна, Игнис не разбираше защо.
Турнирът продължаваше още три дни, щеше да се нагледа на бляскави доспехи и коне в чулове с гербове. Сега обаче искаше да се махне от врявата. Проправи си път през блъсканицата на северната порта и тръгна по оживените улици на столицата.
Вървеше уверено към замъка на Кръга, искаше да прекара остатъка от деня в медитация. После щеше да спи както след дълга езда. Видя трите високи кули доста преди да стигне до малкия овален площад. Прекоси го и масивният каменен замък надвисна над нея. Най-близкото до дом, което имаше в живота си.
Едното крило на голямата порта беше отворено, точно пристигаше каруца с бъчви. По чакълеста алея през вътрешния двор стигна до един от многобройните входове на замъка. На десетина крачки от нея група момичета изучаваха свитъци. Познаваше повечето, защото именно тя ги бе довела в Адарна.
Едно от тях погледна към Игнис и я поздрави със смутена усмивка. Магьосницата го повика с жест и момичето дойде тичешком, дългата черна коса се развя зад гърба му.
– Какво четеш, Розара? – посочи свитъка в ръцете ѝ, вече леко измачкан.
– Правила и пак правила. Трябва да ги науча до залез слънце.
– Виждам, че започвате с най-вълнуващото – Игнис замълча за миг с ръка на вратата. – Кажи ми, ако съвсем леко кривнеш от правилата, това прави ли те неудачница? Или злодей?
– Тук пише, че трябва да следваме Пътя. С главно „п“! Така че, ако се върнеш на правия път, мисля че всичко ще е наред.
Магьосницата се взря в сините очи на Розара. От опит знаеше, че обикновено преди всичко да се подреди, първо здравата се обърква.
– Върни се при другите и продължавай със свитъка. Не го дръж така, ще го скъсаш!
Обърна гръб на послушниците и влезе в замъка. По тесен мрачен коридор и стръмно стълбище бързо стигна до стаята си. Беше малка, но точно по вкуса ѝ. Каменна, с тежка врата с резе и прозорец, гледащ към кулите и покривите на Адарна. Напълно различна от онова, което би имала у дома на север.
С медитацията опита да подреди мислите си. Искаше да знае докъде е готова да стигне, преди да се върне обратно на правия Път. Преди да е станало твърде късно. Целувката с магьосника не помагаше на концентрацията ѝ. Дали Артил щеше да ѝ се сърди? Все пак вината не беше нейна.
Когато на следващата сутрин си пробиваше път сред уличните търговци, каретите и елегантни благородници, ухаещи на парфюм, съзнанието ѝ не беше по-бистро. В гърлото ѝ бе заседнала буца, чувстваше се като рибар, който излиза в морето, въпреки че знае за наближаващата буря.
Изгледа първите двубои от обичайното си място, после се промъкна към скривалището на Дитер. Завари го да довършва закуската си.
– Да не се задавиш? Аз съм.
– Искаш ли пирожка?
– Може. Откога си тук?
– Отдавна. Днес ще бъде голям ден.
– От това се страхувам. Хм, вкусно е.
– Можеше да се облечеш малко по-дискретно. Не че не ми харесва.
Игнис не се смути. Отдавна не бе носила сивата рокля с пищна сребърна бродерия покрай деколтето. На врата ѝ проблясваше малка пентаграма със син топаз в средата.
– Ако ни хванат, поне да изглеждам добре.
– Никой няма да те хване. При нужда ще те скрия със заклинание и ще избягаш.
– Не се прави на герой, а ми подай манерката, че пирожката беше суха.
Не ѝ се слушаха повече приказките на Дитер. Бързо отпи, без да му остави време да си отвори устата. Веднага съжали. Течността изгори гърлото ѝ, от очите ѝ рукнаха сълзи.
– Какво е това? – изкашля се магьосницата.
– Билкова ракия. Обикновено се пие на по-малки глътки.
– Стига си се кискал! В Ордена с това ли се наливате от сутринта?
– Тази е от личните ми запаси. Слушай, възможно е в някакъв момент брат ми да се изправи срещу твоя рицар.
– Мислех за това. Ще отстъпиш. Артил ще победи.
– Не сме се разбирали така – Дитер поклати глава. – Нека го обсъдим.
– Дори и да са един срещу друг, няма да е днес.
– Значи имаме време да…
– Замълчи сега, нека гледаме турнира! Чакай, искам още малко.
Този път отпи по-внимателно. Върна му манерката, а в тялото си почувства да се разлива приятна топлина. Избърса сълзите си и рамо до рамо изгледаха следващите двубои. С напредването на турнира сблъсъците ставаха по-оспорвани. Вече нямаше рицари, съборени от седлото, Игнис и без това знаеше, че се случва рядко. Щеше да бъде по-предпазлива и да помогне на Артил като само леко отклони копието на противника му.
Първо беше ред на Дитер. Трябваше да признае, че се справи много добре и брат му извоюва наглед оспорвана победа с три счупени копия срещу две. Докато гледаше как магьосникът уверено насочва едва доловими магически импулси, Игнис реши, че никога не би залагала на карти срещу него.
Наблюдаваше как русокосият крал следи двубоите със жив интерес. От лявата му страна беше кралицата, а от дясно благородник в пищни дрехи често-често се привеждаше към него, за да шепне в ухото му. Игнис знаеше, че менторът на младия владетел на Тирилия е пазителят на кралския печат. Скоро обаче трябваше да извърне поглед от кралската ложа, украсена с голямо знаме със златен грифон.
Време беше за следващия сблъсък на Артил по пътя към финала. Избута Дитер настрана и се погрижи всичко да мине гладко. Заклинанията ѝ по нищо не отстъпваха на тези на магьосника. Публиката аплодираше, дори кралицата се загледа в рицаря с три зелени пера на шлема, постигнал нова победа.
Игнис нямаше повече работа, Артил щеше да се върне на арената чак утре. Но като дебютант Зенатик трябваше да излезе отново, за да премери сили с друг новак. Магьосницата се разсея и не успя да запомни абсурдно дългото му име, гербът на щита му беше в жълто и сиво.
Дитер ѝ намигна и се приготви. Отново действаше с финес, не търсеше бърза победа. При първото преминаване брат му счупи копието си в щита на другия рицар, без да получи удар.
– Май ти доставя истинско удоволствие – каза Игнис. – Довърши го и да приключваме за днес.
Конете вече галопираха, копията сочеха напред. Магьосницата усети, че нещо не е както трябва, но беше късно. Видя ярък отблясък точно върху наличника на Зенатик, но повече я притесни заклинанието, което поне трикратно усили мощта на удара по бронята му. Усмивката мигом изчезна от лицето на Дитер, а брат му се строполи на земята. Претърколи се два пъти в прахта, а конят му се върна при него и въпросително го побутна с муцуна.
– Да го вземат мътните! – извика невярващо магьосникът. – Кой беше?!
– Там! – Игнис размаха показалец към далечния край на арената. – Заслепи брат ти с огледало!
Дитер не губи нито миг и се втурна в посоката, която му посочи. Игнис го последва малко по-бавно, не искаше да привлече всички погледи върху себе си. Притесненията ѝ бяха напразни, победеният сър Зенатик от Бърло беше много по-интересен за множеството от забързаната магьосница.
Настигна Дитер чак сред сергиите зад последната трибуна. Беше сграбчил за рамото виновника, посочен му от Игнис. Тя веднага разпозна момчето, заради което магьосникът я беше целунал. Още носеше същата скромна сива туника.
– Стига, не го удряй!
– А какво да го правя?!
– Поне не тук – Игнис се направи, че не вижда двамата войници от кралската гвардия, наблюдаващи ги с нарастващо любопитство. – Насам!
Поведе ги към крепостната стена. Подминаха няколко разпрегнати каруци и се скриха зад фургон, натоварен с дини. Момчето не се дърпаше, гневът в очите на магьосника беше достатъчно красноречив.
– Ти беше, нали? – Дитер разтърси пленника си. – Какво използва? Няма да ти се размине!
Младежът извади малко огледало от джоба на панталона си и безмълвно му го подаде.
– Заслужаваш да го натроша на парчета и да те накарам да ги изядеш! Кой изобщо си ти? Защо се месиш в турнира?
– Не съм единствен!
– Ха, нагло хлапе! Казвай защо го направи!
Игнис стоеше крачка назад, озърташе се към мотаещите се слуги и търговци. За момента никой не идваше да си нагледа дините. Принуди се да остави поста си, за да спре ръката на Дитер, свита в юмрук.
– Мисля, че това няма да помогне – гласът ѝ беше спокоен, но твърд. – Пък и той не е сам, друг магьосник стои зад това.
– Само да разбера кой, Адарна ще му се види тясна!
– Момче, не вярвам в съвпаденията. Когато ни видя да се целуваме под трибуната, не бе тръгнал натам случайно, нали?
– Не, той ме прати – пръстът му сочеше зад гърба ѝ.
Игнис се завъртя рязко на пети, полите на роклята ѝ се разпериха. Висок мъж с прав нос и кестенява коса до раменете я гледаше със спокойна снизходителна усмивка.
– Трегор, стресна ме! – възкликна тя.
– Значи помниш името ми? Отлична памет, огнена магьоснице от Земята на вечните снегове.
– Не са вечни, през лятото два месеца няма нито снежинка. Нямаш ли си друга работа? Целият Орден ли ще срещна на турнира?
– Виждам, че с Дитер добре си прекарвате.
– Искам обяснение! – съзаклятникът на Игнис се приближи, дърпайки момчето за ръкава. – Този какво общо има с теб?
– Остави го да си върви и ще ви обясня всичко. Имате думата ми.
Дитер се колебаеше, но подканящият поглед на Игнис го накара да отпусне хватката си.
– Помогни на земляка си да се подготви за следващия двубой – Трегор се обърна към младежа. – Ще дойда по-късно.
– Значи онзи изобщо не е рицар, така ли?!
– Дитер, не викай. А ти върви, не е здравословно да си сред толкова магьосници.
Игнис проследи с поглед момчето, което тичешком се отправи към рицарския лагер. После спря очи върху Трегор. Добре знаеше какво се говори за него. В последно време се бе превърнал в нещо като придворен магьосник на младия Рокус II, а влиянието му в Ордена бе значително. Във всеки случай, много по-голямо от нейното в Кръга.
– Изглеждаш направо горд от себе си, а си същият измамник като нас.
– Брат ми отпадна заради теб!
– Успокойте се и двамата – Трегор вдигна помирително ръце. – Миришете на ракия, но ако искате да пиете нещо по-изискано, последвайте ме. Аз черпя.
Не се противиха повече и се оставиха да ги заведе в Адарна. По лабиринта от павирани улички стигнаха до „Счупения бокал“. Игнис съвсем бе забравила тази приятна странноприемница на два етажа. Тук виното и печеното свинско бяха приказни, а горе имаше няколко уютни стаи за окъснели гости.
– За ваше здраве – Трегор изискано вдигна чашата си, след като заеха маса под прозорче, гледащо към тясната улица. – По-смело, Игнис. И в кралския двор няма по-хубаво.
– Вярвам ти – магьосницата изсумтя и отпи от виното. – Обясни ни сега какво става.
– Хубаво. Както вече разбрахте, помагам на един лъже-рицар. Идеята е изцяло моя, уредих му фалшиви документи, за да го пуснат на турнира.
– Но защо? – Дитер направи знак да донесат още вино. – Какъв ти е на теб?
– Не ми е брат. Не ме гледай така! Бързо разбрах, че и друг магьосник се е включил в играта, дори двама! Не исках да се издавам, затова изпратих момчето да надзърне.
Игнис отново надигна чашата и прикри изчервяването си.
– После вече всичко ми бе ясно. Дитер и по-малкия му брат. А червенокосата можеше да си само ти, Игнис. Знаех, че си в града, а за влечението ти към рицари се говори отдавна. Сега е Артил, така ли?
Трегор я гледаше с лека усмивка, а Дитер се засмя.
– Виждам, че освен измамник си и клюкар – каза Игнис с престорена досада. – Това ли научи в кралския двор?
– Всъщност, да. Спокойно, не съдя никого от вас! Ще направя онзи селянин в броня шампион и ще натрия носовете на всички в двореца! Дори няма да разберат.
– Това ли било? Искаш да се подиграеш на придворните?
– Не само. По-важното е, че онези хора наистина се нуждаят от помощ. В техния край е имало проливни дъждове, реката е придошла и е унищожила реколтата. Нямат с какво да нахранят нито животните, нито себе си. А трябва да платят и данъците на кралската хазна.
– Нали често си до Рокус, защо не му кажеш да намали данъка?
– Личи си, че не разбираш от политика. Никога не искай от някой крал да намалява данъци. Никога!
– Но златото за първо място в турнира ще свърши същата работа! – Дитер си наля още вино от гарафата, която оставиха пред него. – Хитро!
– Надявам се не се сърдиш прекалено – обърна се Трегор към него. – Все пак брат ти записа престижна победа срещу сър Бурнс. Това стига да остане в столицата. А ти, Игнис? Ще сблъскаме ли заклинания на финала? Държиш ли твоят любовник да стане шампион?
Магьосницата бутна чашата настрани. Главата я болеше, но съзнанието ѝ бе кристално ясно.
– Ти си един благороден интригант. Нека лъже-рицарят спечели турнира. Артил ще почака до следващата година, ще го утеша.
Трегор само срещна погледа на сивите ѝ очи и кимна мълчаливо. Жалко, че матриархът не можеше да види какво разбирателство постигна днес с Ордена. Изправи се с леко залитане и се подпря на масата.
– Господа, за мен беше чест. Пих достатъчно, оставям ви.
Двамата мъже станаха, Трегор пристъпи към нея.
– Ще успееш ли да стигнеш закъдето си тръгнала? Искаш ли да дойда с теб?
– Помогна ми достатъчно, без дори да знаеш. Може да криволича, но се върнах на правия Път, така че всичко е както трябва – Игнис се изпъна, топазът на пентаграмата ѝ проблесна. – Сега отивам право в леглото си в замъка на Кръга. До скоро, господа!
Звънкият ѝ смях огласи „Счупения бокал“, но докато другите посетители се извърнат да погледнат, магьосницата вече бе навън. Топлината на деня и миризмите на града я обгърнаха. Кръвта ѝ гореше от алкохола, жегата ставаше непоносима. Но Игнис не тъгуваше за режещия студ на родината си. Лека като перце, потъна в тълпата.
===
Никола Чалъков е писател и преводач. Роден в София през 1981; магистър филолог. Автор е на фентъзи романи и разкази. През 2019 излезе неговият роман „Изпитанието на Розара“. Литературата го привлича с безграничните възможности, които дава на въображението. Повече за творчеството му можете да научите от неговия сайт.
И кратко 